Мечтата като цел и спасение
Винаги съм имал мисълта, някъде навътре в съзнанието си, че искам да преподавам. Уж не знаех какво точно, но някак, все като си го представях или играех, държах стари учебници по английски език. Веднъж, в 4-5 клас, седнах на стола на госпожата си – Miss Tsveti, и й казах с шеговит тон, че някой ден аз ще съм на мястото ѝ. И както всичко, което е било “просто на шега“, накрая за мен стана реалност благодарение на Образователен център АДВАНС.
Бях си срамежливо дете и допусках до себе си единствено семейните си роднини и най-вече мама. Тъй като ненавиждах всичко, свързано с училище (което иронично продължи докрая), мама доста се съмняваше в бъдещото ми реализиране в сферата на образованието. Независимо от това, обаче, до 7ми клас продължих с надеждите за професионално занимание с английски и все пак тайничко ме глождеше мисълта, че не знаех какво точно искам, за разлика от доста познати. Те или се бяха „уредили“ за години напред, или живееха безгрижно ден за ден. И в двата случая искрено им завиждах, защото се чувствах като единствения тийнейджър, незнаещ къде и как се намира. В един момент изисквах много от себе си и в същия такъв пак бях недоволен и объркан. По-късно осъзнах, че тайната е да съчетавам усилието с доверието, понякога да се оставям на течението, но тогава не го знаех. Също така разбрах, че сравнението работи, когато е под формата на полезен съвет за личностно подобрение, в противен случай действа потискащо като един вид страх и недоволство от това, какво са и имат другите, което не съм и нямам аз.
През последните години много ми помогна осъзнаването, че както всичко е променливо и несигурно, така и при мен няма нищо „ясно“ и „твърдо“. И това е съвсем наред. Също, че това, което виждам сега от даден ъгъл, е частица от действителността – моята истина, която не съответства на цялата такава. И в това отношение, ученето за мен е точно смес от двете – постоянно, в смисъл на доживотно, но и несигурно – че никога не знаеш какво и защо точно научаваш, докато не видиш „the bigger picture“. Просто трябва търпение.
Мисля, че е важно преди захващането с каквото и да е, да стои въпросът „Искам ли го наистина и представям ли си се така?“. Ако отговорът е различен от „Не“ или пък, в случая на мечтите, е 100% „Да“, тогава впускането си заслужава. Всяка мечта и постъпка си имат причина и тя трябва да се разбере. И колко хубаво щеше да е, ако по-рано бях проумял, че ключът към търсенето е именно да се науча да следвам вътрешното си гласче, което винаги се обажда при нужда. Както и че няма нищо постоянно, а всъщност, няма и нужда, защото всичко, което се променя в даден отрязък, е само за добро. Моята задача е да се доверя на обстоятелствата и изчакам прозрението накрая, тоест – the bigger picture.
Прочетете още: Игрите и ролите като неизменна част от учебния процес / Формулата за успех в класната стая
